В средата на 80-те години след натрупан опит в обира на банки и дългогодишен гастрол по заподноевропейските затвори, в Югославия се завръща Желко Ражнатович, останал известен като Аркан. Син на висш офицер от Титовата армия, още от малък Аркан се възползва от привилегиите да бъде „син на баща си”, които го спасяват от наказание след поредица от престъпления – кражби, обири, изнудване и побоища.

След завръщането си Аркан бързо се ориентира в неспокойната обстановка на разпадащата се Югославия. Събира около себе си още доброволци, като се обединяват в името на опазването на „православието и чистата нация, която е заплашена от мюсюлмани и католици”.

Под този предлог доброволните отряди на Аркан започват да безчинстват и не след дълго стават най-голямата паравоенна организация в Югославия. „Тигрите на Аркан” и до днес са пословичен пример за прикриването на бандитизма под обвивката на „патриотично формирование”.

Официалната власт не помага за развитието им, но не предприема и нищо срещу милициите. Оставя ги да се развият до такава степен, че да станат държава в държавата. Задкулисният сценарий се развива като във всяка друга посткомунистическа страна – висши кадри от Югославската държавна сигурност стоят неотлъчно зад него.

Като ръководител на белградския клуб на феновете на „Цървена звезда”, Аркан събира най-върлите хулигани под шапката на Тигрите.

Аркан и компания се възползват максимално от широко затворените очи на Белград – югоембаргото дава възможност за милиони печалба в долари, грабежите на мирните мюсюлмани и католици носи други огромни суми.

В резултат на дейността на тези „пазители на нацията” бивша Югославия влиза в руслото на неизличими и до ден днешен етнически конфликти. Докато те забогатяват и се превръщат в модел за подражание, хиляди хора губят своите близки заради липсата на държава.

Българските тигри

Паралелите с Югославия през 90-те бият на очи.

„Ноу Българиа, гоу Търкия обратно. Нау, Търки!”, се чува глас зад кадър, докато картината показва мигранти на колене, завързани с пластмасови връзки тип „свински опашки”.

Патриотичната гордост на седмицата се казва Петър Низамов – Перата. Млад мъж със завидно досие, което към началото на 2012 г. вече включва 3 присъди.

Динко, Перата и компания искат да продължават своите „разходки по граничната бразда” и да пазят нацията от корумпирани полицаи и терористи. В реалността такива „отряди за защита на вярата и жените” се наричат паравоенни организации и в перспектива са толкова опасни, колкото е например „Ислямска държава”.

Знамена на тази ретроградност са именно самозваните защитници на границата, които по нищо не се отличават от магистралните мутри през 90-те.

„Не знам какво означава криминално проявен”, казва Перата и настоява, че цивилните отряди трябвало да получат правомощия да задържат не само нелегални мигранти, но и наркопласьори.

Абдикацията на държавата, беззаконието и видимата корупция позволиха на децата на прехода да приемат за свои герои мутри с прякори на зеленчуци. Нито вярата им е истинска и християнска, нито отношението им към жените е цивилизовано.

Дори напротив – по поведенчески белези напомнят много повече на поддръжници на фанатизирана секта, отколкото на борци за светска и „чиста Република”. Или просто хитро измислена схема за далавера.

Под претекст за „пазене на Родината от нелегелагни мигранти”, местните wanna be мутри създадават нова категория бизнес. Много по-лесно и безопасно е да обереш няколко стотици евро от бежанец, докато правиш незаконния „граждански арест”, отколкото да работиш или, например, да пласираш наркотици в двора на някое училище.

Хайка за мигранти

Проблемът не е в това, че се случва, а че държавата го позволява.

Преди седмица директорът на „Гранична полиция” Антонио Ангелов връчи лично награди на друг „доброволчески” отряд от Бургас, наречен „Закрила на българските граждани”.

Не всички, преминали границата нелегално, са бежанци – някои от тях хвърлят паспортите си, за да не бъдат приети като икономически мигранти и репатрирани обратно в родната им страна. Но не е работа на осъдени лица да решават кой какъв е.

„Всички имаме криминална биография”, казва Боян Расате – бивш председател на някоя от многото националистически формации. Присъдата според него не е критерий дали един човек да има право да задържа други, да притежава оръжие, да краде или убива. Щом е в името на християнската религия и България – не само е позволено, но дори е похвално.

Иронията е, че родителите на същите тези защитници на границата едно време я пазиха в обратна посока – някой да не избяга от комунизма.

Израснали с единствената гордост на своите семейства – че са заловили “враг на народа”, днешните будители Динко и Перата нямаше как да станат други.

Leave a Reply