Категоричното осъждане на всеки тоталитарен режим и неговите сподвижници – от комунизма до фашизма, не е и не може да бъде политически въпрос, а цивилизационно разбиране. Поради това възхваляването на терористите Иван Буруджиев и Виолета Якова, които убиват генерал Христо Луков пред погледа на малката му дъщеря, не е по-малко престъпление от експлоатирането на неговия образ от крайни националисти.

Вместо да търсим обединението около българските герои, на 14 февруари, за пореден път червено-кафявата мъгла ще употреби образа на генерал Христо Луков за своите политически интереси.

Над 45 години пропагандната машина на БКП отъждествява хиляди български герои и патриоти с нацизма и фашизма в съзнанието на поколения. Легализацията в обществото на окупацията от Червената армия минава през наслагването на етикетите „монархо-фашисти”, „нацисти” и „антисемити” на голяма част от българския елит преди 9 септември.

Употребата им създаде вакуум, който, заради липсата на рационална историческа оценка на мракобесния комунистически режим след 1989 г., доведе до възхвала на спорната политическа биография и на генерал Христо Луков от екстремистки десни елементи.

Поради това и днес не говорим за героя, а само за един създаден и експлоатиран политически продукт.

В обществото генерал Христо Луков е известен като водач на Българските национални легиони. Въпреки че няма нито един документ, който да го свързва с антисемитизъм, той е обявен за такъв.

Поддръжниците на тезата, че генерал Луков е антисемит се аргументират с текстове от програмата на легионерите при обсъждането на Закона за защита на нацията от 1941 г., участието на отделни членове и формирования, част от БНЛ, в побои над българските евреи и наградите, които той получава от Вермахта.

В интерес на историческата правдивост е да се отбележи, че всички евреи на територията на Царство България са спасени от депортиране в лагерите на смъртта. От другата страна на тези обвинения към генерал Луков стои безупречна кариера в служба на Царство България, продължила над 30 години.

Кой е той?

Христо Луков е роден 1888 г. в град Варна, през 1907 г. завършва Военното на Н. В. училище. Като строеви артилерийски командир, според легендата, в края на Първата световна война той се прославя с подвиг в Кюстендил – спасява града от сръбска окупация само с помощта на няколко овчари, след като неговата рота дезертира заради бунтовете сред войската, които комунисти и земеделци провокират. За това и до този момент обаче не съществуват категорични доказателства.

След войната офицерската му кариера продължава като командир на Четвърти артилерийски полк и началник на Артилерийската стрелкова школа. Като военен министър в правителството на Георги Кьосеиванов, генерал Христо Луков успява да реформира и създаде нова и модерна армия, която да защитава българските интереси.

Генерал Христо Луков е носител на множество ордени за храброст, които не са следствие на политическата конюнктура, а на неговите подвизи и служба на Отечеството. Сред тях са Генералският кръст от 1-ва степен на орден “За военна заслуга”, той е двукратен кавалер на ордена “За храброст” (I и II клас на четвърта степен на най-престижното отличие), Немски железен кръст ( II степен), кавалер на “Св. Александър” ( IV и III степен).

Като военен стратег, той е автор на множество научни трудове в областта на артилерията, някой от които и до ден днешен се изучават като основни.

Генерал Христо Луков е виден антикомунист и патриот, затова е определен от Москва за заплаха и е в списъка на БКП на основните “врагове на народа”.

Комунистическите терористи Иван Буруджиев и Виолета Якова, работещи в шивашки цех и част от партизанското движение, проследяват генерал Луков от кино “Роял” до дома му – скромна къща на ул. Артилерийска 1 (днес ул. Тракия) – и го убиват, докато той влиза да прегърне малката си дъщеря, която е отворила вратата, за да го посрещне.

През 1970-те години излиза филмът “Черните ангели”, циничен пропаганден прочит на историята, който представя двама терористи като герои, спасили България от “фашистката гад”. Смъртта му е политически акт, който е част от подготовката за “комунистическата революция”, чиито идеи не срещат подкрепа в обществото.

В своите „Свидетелствам под клетва” Дянко Марков, потомствен политик, репресиран и депутат от СДС в 37-ото и 38-ото НС, разсъждава над няколко факта, които не се включват при обществената оценка на генерал Христо Луков.

Дянко Марков казва, че превратът на 9 септември е можел да бъде избегнат. И че един от хората, които са могли да предотвратят падането на България под съветска окупация е именно генерал Христо Луков. Вещ военен, генерал Луков е виждал как Германия губи войната в периода 42-43 и поради това, по думи на неговия съвременник Кирил Ганев, е обмисляно излизане на България от войната със съгласието на Германия.

В този период генерал Луков води множество разговори с чужденци и с “англо-американски представители”, както е видно от полицейския доклад и архивно дело 1358. Той се среща и с доказани антикомунисти и неподдръжници на участието на България на страната на Германия, като Никола Мушанов и Екзарх Стефан. Тези срещи са интересни именно поради това, че и двамата са сред основните обществени лица, които се застъпват и спасяват българските евреи от депортиране.

Насаждането на етикета “фашист” и “антисемит” за повече от 45 години, последван от неадекватния анализ на историята след 1989 г., позволи на крайно десни екстремисти да използват генерал Христо Луков като своя марка, която пропагандира и представя пред света именно такъв негов образ.

Благодарение на това един български герой е експлоатиран от червено-кафява мъгла, която много преди пакта Молотов-Рибентроп и разделянето на Полша има повече сходства, отколкото различия.Присвояването на Христо Луков от крайнодесни екстремисти консолидира крайночервените такива, което води единствено до несъществуващата и до ден днешен ясна представа за образа на един герой. Негови са думите “България има свой път и ние ще се ръководим само от нашите интереси”.

Leave a Reply